Нямаш избор? Не говори глупости! /В памет на ГЕРОЯ Тери Фокс/

Пътувахме си мирно и кротко, понеделнично, преди още да съмне, към цеха.
Седмицата, сънена, се събуждаше и притихналия град посрещаше най-ранобудните коли.
Мълчахме си и всеки подреждаще деня в мислите си.
Всеки беше потънал в нещо негово си.
Моето нещо беше КАФЕ.
Когато колегата тихо и бавно започна да разказва за Тери Фокс.
Попита знаем ли кой е той и започна бавно и равно да разказва.
Канадец.
Невероятен спортист.
Всичко, което започвал, се овенчавало с успех.
Всеки спорт му носел златен медал.
Успехи.
Победи и овации.
Когато бил на 18години се появява болка в коляното.
Следва диагноза рак на костите. Тежко лечение и ампутация на единия крак над коляното.
И може би ще си помислите, че това слага край на спортната му дейност…
Не, не слага край.
Слага начало на маратона на надеждата.
След ампутацията Тери играе баскетбол с инвалидната си количка и пак грабва медали, но най-големия медал той получава в маратон, който си е негов, личен, в маратон, пробяган за другите. За онези, болните от същата болест, страдащи и чакащи лечение, изследвания, надежда, възможност….

„… докато преминавах през 16-месечната физически и емоционално изтощителна химиотерапия, бях грубо събуден от чувствата, които властваха в раковата клиника. Имаше лица със смели усмивки, имаше и такива, които се бяха отказали да се усмихват. Имаше изпълнено с надежда отричане, имаше и отчаяние. Моят поход не би могъл да бъде егоистичен. Не мога да си тръгна, знаейки, че тези лица и чувства все още съществуват. Цялото това страдание трябва да спре някъде… Решен съм да достигна до лимита на силите си за тази кауза.“

Той тръгва на дълъг маратон през Канада -от океан до океан.
По най-дългата част.
Това са хиляди километри.
Подготвя се стриктно и си поставя 42 195 метра норма за ден.
Бяга.
С накъсана, нестройна стъпка, с болка, с вяра, с цел, с нечовешка сила и дисциплина, с отворени очи и с усмивка, с кръв по шортите и с голямо, смело и силно сърце.
Всеки ден.
С план и норма, поставена от него самия.
Надмогнал болката, страха, отчаянието, обявената диагноза и изтичащото време.
Какво време всъщност? Той е излязъл от времето. Останал е, когато вече го няма, спасявал е и още спасява животи, оттам, от отвъдното. Защото е посадил неговото зрънце надежда и след като си е отишъл от този свят неговата надежда продължава да топли, да разплаква, да вдига на крака….
Оставил е на живите фондацията, болници, събрани милиони от този негов кървав маратон, пробяган, изкуцукан, изстрадан и изпразнуван, защото той е посрещан навсякъде като герой, какъвто е.
Оставил е кауза и пример. Възвишен, горд, силен в слабостта и болката си, този ЧОВЕК бяга, бяга, бяга, бяга, бяга….
Допоследно. С рак, който се е разпрострял и на двата бели дроба.
В началото на маратона хората недоумяват какво прави това бягащото момче с метален крак, което с болка и устрем, с кръв по шортите и усмивка на лицето преминава през градове, села и пътища, през утрини и залези, през красиви пейзажи, слънце, дъждове и ветрове.
ЧОВЕК, който не търси мекотата на удобната инвалидна количка, нито съчувствие, нито съжаление, нито забрава и опиянение от медикаменти.
Той работи за ползата на братята си по участ.
Бяга за каузата да събере пари за болните от същата болест.
Градовете, през които минава пътя му, са в очакване, защото бързо неговото бягане става новина.
Той е посрещан от възхитени хора, които бягат с него, аплодират го и се прекланят пред неовешката му човешка воля, пред неговата вяра и кураж, пред целта му, пред духа му, несломен от болката, болестта и прекършени те надежди.
Бяга ден след ден, крачка след крачка, надмогнал себе си телом и подчинил се на волята си, на каузата, която е избрал и следващ с болното си тяло достойния път, осмислящ дните си и раздаващ се докрай!
Не, не оздравява.
И аз се надявах, че ще пребори болестта.
Не, не успява да стигне до океана,до края на маршрута, до оздравяването.
Не, не завършва маратона на надеждата.
Не, не успява да измине всички планирани километри.
Но успява да живее до днес.
Да разплаква хората със сълзи на възхищение и преклонение пред силата на духа му.
Маратонът на надеждата трае 143 дни, само в 4 от които Тери си взима почивка.
Той пробягва 5373 километра. Без крак. По собствено желание.
Той събира 650 милиона долара, създава и оставя една фондация, която продължава да строи болници и да лекува хора.
Успява да покаже какво е човека.
ЧОВЕКА!
С тленното си, ограничено, слабо и уязвимо тяло и възвишения си, смел и целеустремен дух, с доброто в сърцето си и желанието да даде, да помогне, да спаси другия, ближния, брата по съдба.
Той, с болката и слабостта си, ден след ден, изгрев след изгрев, крачка след крачка, с цел и воля за победа, тича.
Тича.
Инвалида.
Без крак.
Тича и те кара да се преклониш, да му дадеш възхищението си, а не съжалението си.
Той е полезен.
С маратона си той разказва за нуждата на болните от изследвания, лечение и помощ.
Той, който няма нито пари, нито здраве, успява да даде милиони долари и да излекува с тях други хора, да даде сила и надежда, възможност и подкрепа.
И да остане в сърцата на много хора.
Да остане във времето с присъствието на хиляди статуи в градовете, през които е минал.
Да остане с подвига си в името на добруването на хората и надеждата за здраве.
Тъжно е.
Достойно е.
Възвишено е.
Красиво е.
И не е приказка.
Истина е.
Истина за силата на несломимия дух човешки, който Бог е вложил в крехките човешки тела.
Е, така започна тази седмица за нас.
Благодаря ти за урока, Тери!
Поклон!